четвъртък, 22 януари 2015 г.

Васил Левски - нашият патрон

Васил Левски

Васил Левски (Васил Иванов Кунчев) е български национален герой. Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и Българския революционен централен комитет (БРЦК).

Известен е и като Апостола на свободата заради организирането и разработването на стратегията за освобождаване на България от османско иго. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция.[1] Неговата мечта е чиста и свята република в която всички да имат равни права, независимо от етническата си и религиозна принадлежност. Създадената от него революционна организация е основата, върху която стъпват организаторите на Априлското въстание (1876).

По стария правопис името му се изписва като Василъ Лѣвскій.

През 2007 г. чрез национално телевизионно допитване на БНТ е избран за номер едно в списъка на най-великите българи за всички времена.

Ранни години

Васил Левски е роден на 18 юли 1837 г. в град Карлово.  Семейството е на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Имат пет деца-Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка.

Учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. бащата умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.

От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850 г.).

На 7 декември 1858 г. приема монашеството и е ръкоположен за дякон с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово.

Някои изследователи свързват Васил Левски с масонството, като допускат, че е посветен като масон през 1861 г. Това твърдение е категорично отречено от някои академични автори, макар те да не отхвърлят възможността да е запознат с масонските идеи.

Владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски, които се оказват полезни в революционната му дейност.

Революционна дейност в Сърбия и Румъния


Васил Левски (вторият седнал отдясно) сред другари от Втората българска легия в Белград 1867 г.
На 3 март 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турците за белградската крепост получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия). На този етап изпитва силно влияние на Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България.


Васил Левски във Втората българска легия, 1867-1868 г.

През пролетта на 1864 г., навръх Великден в Сопот, в присъствието на най-близките си приятели сам отрязва дългите си монашески коси. От този момент е мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а Пловдивският митрополит го заплашва с наказание, ако упорства в настояването си.

От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 г. в добруджанското Еникьой, а от края на годината до март 1867 г. в съседното Конгаз. Бъдейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание.

През 1866 г. на румънска земя се движи в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. отново се среща с Георги Раковски. През 1867 г. по негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на похода в Балкана. Заедно с четата преминава в Сърбия и постъпва във Втората българска легия (1867-1868).


Васил Левски през 1868 г.

След разтурянето ѝ се разболява и остава 2 месеца в град Зайчар. През това време преосмисля изминатия път. Съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:

„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.

В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. През август 1868 г. отива в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ.

Създаване на Вътрешна революционна организация


Карта на първите частни революционни комитети
Със средствата, предоставени от Българското общество и Читалище „Братска любов“ (структура на Млада България) , заминава с параход за Цариград на 11 декември 1868 г. От тук предприема първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна цел. При извършването и се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Румъния.

След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.

По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частния революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната.


Васил Левски през 1870 г.

Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкия частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкия комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети в обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.

Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор.

Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 г. двама помощници на Левски-Димитър Общи и Ангел Кънчев.

Приготвя устава на организацията озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“ (1871). Разработен е в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.

Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април-4 май 1872). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжните комитети на ВРО.

Залавяне и смърт

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират Арабаконашкия обир. Васил Левски е против, но е подкрепен единствено от свещеноиконом Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Получава нареждане от БРЦК и Любен Каравелов за вдигане на въстание. Отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.

На 27 декември 1872 г. е заловен от турската полиция в Къкринското ханче. При ареста, архивът е остава незабелязан от полицията. Комитетски книжа са запазени от Никола Сирков (Халача). След Освобождението от османско иго Никола Цвятков и Мария Сиркова предават част от него на Захари Стоянов, а друга в Музея на Ловешкото читалище „Наука“. [6]При копане на основи за къща на улица „Марин Поплуканов“ № 17 срещу сградата на Музей Васил Левски (Ловеч) са открити 1364 златни монети (1973). Предполага се, че са същите комитетски пари от Арабаконашкия обир, които са съхранени и са стояли непипнати почти 100 години.

Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско иго се спори за името на предполагаемия предател-свещеноиконом Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма. Ловешката полиция не знае кой е заловения и е откаран в Търново. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.


Васил Левски пред Софийската следствена комисия, художник Калина Тасева
Предаден е на Софийската извънредна следствена комисия. Изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Високата порта да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Османската империя и вреди на авторитета ѝ пред Европа.

Състава на комисията според протоколите от нейната работа е генерал Али Саиб паша-председател на Държавния съвет, майор Шакир Мехмед Салим, Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Смъртната присъда е издадена на 14 януари 1872 г. и е потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията е иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение, а и двама на смърт чрез обесване-Димитър Общи и Васил Левски. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения.

На 6/18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София-отец Тодор Митов. В изповедта си казва:

„Каквото съм правил, в полза народу е“

и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.

Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:

„Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Света София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.“


Паметник на Васил Левски в центъра на София
Михаил К. Буботинов също дава описание:

„На 1873 лето, 5 февруарий, вторник, пазарен ден в София - 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак — на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7-8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ...

Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал:

„В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!“

Тук Васил Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за иеродякон Игнатий

За Авторите

stoineff

Автор & Редактор

Сайтът на СОУ "Васил Левски гр. Брезник се поддържа с внимание и любов от целия училищен колектив и учениците.

Публикуване на коментар

 
СУ Васил Левски © 2015 - Designed by Templateism.com